Виж AC/DC и умри

01.06.2009

В известната книга на Дъглас Адамс фразата гласеше Виж Ставромула Бета и умри!”. Както знаеш, Ставромула Бета не е планета, а заведение, кръчмата на Ставро Мюлер, грък с баща немец и майка гъркиня.

Ходенето до Атина за концерта на AC/DC беше осъществяване на две мечти – да видим великата група и Акропола на живо. Видяхме ги и едва не умряхме.

На концерта и след концерта…абе я да разказвам както се полага…

Значи…


Купих билетите още в началото на април. Точно за Атина, към Белград нямам никакъв интерес, да ме прощават братята сърби. Купих и четири чисто нови гуми на фиатката, защото пукнах предна лява в една дупка по пътя край Челопеч и ми останаха три стари и една нова.

Преди да тръгнем на път, направих всевъзможни застраховки, зелени карти, резервации в хотели и каквото още се сетих. Четох по форуми, питах по форуми какво трябва и какво не трябва. Говорих и с приятели. Всички казваха “Няма страшно, Гърция е европейска държава, всичко ще е ОК, не се притеснявай”.

Трябва да ти кажа, че мразя да карам кола, точно толкова, колкото мразя да говоря по телефон. Освен това имам навика да се губя много ефективно, когато тръгна на път. Не е било да тръгнем някъде на екскурзия с колата и да не се загубя. Предвид почти двете хиляди километра до Атина и обратно, по разписание трябваше да се загубя най-малко десет пъти. Питаш защо тръгнах с кола ли?

Заради Вълко. Той не може да ходи, а исках да пътуваме независимо, да мога да натоваря инвалидната количка и предостатъчно багаж, да спираме където и когато ни хрумне и да си слушаме музика, каквато ни харесва в колата.

По програма трябваше да тръгнем сутринта на 27-ми май около осем, да минем първо през Солун (или Тесалоники, както го наричат гърците и както ще го наричам и аз по-нататък), да го поразгледаме за два-три часа и да продължим надолу към Катерини, където да останем за първа нощувка. Катерини е горе-долу на средата на пътя.

Поради причини и навици потеглихме не в осем, а в единадесет сутринта. Преди да запаля колата се прекръстих и се помолих Бог да ни пази.
Карах си нормално, без да бързам. На онова тъпо място след Драгичево успях да уцеля правилния път и не забих към Перник, както стана предния път, като ходихме до Мелник. Едно загубване минус дотук. Спряхме в Кресненското дефиле на едни ханчета да обядваме.

Вълко - обяд в Кресненското дефиле.

На границата с Гърция бяхме в три следобед, минахме за по-малко от една цигара време. Реших, че ще се забавим твърде много, ако спираме в Тесалоники и последвах табелите Атина/Катерини. Хубави пътища в по-голямата си част, особено магистралата. От двете страни на пътя имаше цъфнали огромни олеандри, великолепна гледка. Билбордове край пътищата нямаше никакви, за разлика от нашите, които приличат на вестник “Седмична поща”. Успях да уцеля правилния изход от магистралата и се озовахме в самото Катерини около шест вечерта. Спрях да питам как да стигнем до хотела. Човекът беше силно мургав, не говореше английски, но предложи да се разберем на руски или полски, руският му беше чудесен. Упъти ни и без проблем стигнахме до така наречения Олимпийски Бряг, на гръцки – Олимпиако Акти. Там пак заразпитвах къде е хотелчето, но за щастие по телефона ми звънна собственикът и се уговорихме да ни посрещне.

Катерини

Хотелът се казва Ikia Apollon – сайтът му е www.ikia-apollon.gr. Много чисто, много широко и светло място. Стая за трима с кухненски ъгъл, хладилник, приятна тераса и гръцка телевизия – 40 евро нощувка. За стаята, не на човек. Закуска не е включена.

Вечерта излязохме на разходка покрай брега.

Вълко и морето

Тротоарите в Олимпиако Акти бяха скосени в краищата, така че количката минаваше без проблем. По пясъка вървеше малко по-трудно, но я избутах до водата.
Седнахме в едно от крайбрежните кафенета да погледаме как се свечерява над морето.

Гръцката бира “Mythos” не е лоша, макар че е малко сладникава за моя вкус. Сладоледът във форма на резен пъпеш с парченца пъпеш върху захаросана кора от пъпеш беше чудесен, също и плодово-сладоледеният коктейл с ягоди, наречен просто “Red”. Сметка – 17 евро.

Барчето край брега

Вечер край брега

На търговската им уличка се заровихме в едни тениски да търсим нещо по нашия вкус, но освен отявления комерц Бон Джоуви и Металика избор нямаше никакъв. Вълко хареса една тениска с бял вълк на нея, но беше огромна и щеше да му стои като рокля, така че се отказахме. Прибрахме се в хотела и заспахме блажено.

На сутринта Вълко замрънка, че много иска тениската с вълка и отидохме да я купим, но магазинчето все още не беше отворило – десет сутринта. Обещах му на връщане да я вземем и потеглихме за Атина – 450 километра път.

Трябва да знаеш, че за разлика от нашата магистрала София-Пловдив, където има бензиностанции и заведенийца на всеки пет километра, по гръцките магистрали няма нищо. Караш час, два часа, сто километра, двеста и няма нищо. Само прав път. Зареждай бензин догоре, ако отиваш натам. По-често се срещат пунктове за пътни такси, отколкото бензиностанции – пет или шест пункта, на всеки искат по две евро и центове. Няма проблем с дребните, дори когато им дадеш сто евро банкнота, връщат без да мрънкат. В едната посока пътни такси се събират общо около 15 евро или малко повече, не ги смятах точно.
Максималната разрешена скорост е 130 км/ч, но много рядко някой караше с повече, предимно софиянци. Аз поддържах 120 и нямах никакъв проблем.

Атина

Към пет следобед навлязохме постепенно в Атина. На предното стъкло ми се привидя съвсем ясно изписано огненозелено “ПАНИКЬОСАЙ СЕ!и аз съвестно се паникьосах. Осем ленти коли в едната посока, детелини, завъртулки и табели на гръцки. Карах само направо и в един момент по някаква случайност се озовахме в центъра на града, на площад “Омония”. Там не са взривявали мавзолеи, нито пък имат сини зони пред църквите, така че буквално няма къде да спреш, за паркиране да не говорим. Питах един таксиджия къде да се денем и той ми показа малка табелчица “Паркинг”, завъртях по едни тесни улички и успях да го намеря – подземен платен охраняем паркинг. Човекът от будката каза, че мога да оставя колата за цялата нощ, струвало около петнадесет евро. Свалих количката и раничката на Вълко, оставих на охраната фиатката заедно с ключовете, дадоха ми квитанцийка и се гмурнахме в дълбокото на Атината.

Според любезния момък от паркинга (перфектен английски) най-добрият начин да стигнем до Олимпийския Стадион беше метрото. то се намираше на около двеста метра от нас, завиваш зад ъгъла и пресичаш. Има работещи асансьори за инвалиди, не се наложи да се тътрим по стълби нагоре-надолу. Вътре в метростанцията случайно ни заговори българин, моряк, много любезно момче. Каза ни винаги да се обръщаме към охраната на метрото за съдействие, но не се наложи да ги търсим – при нас дойдоха униформени мъж и жена, отведоха ни до точния перон и се погрижиха да се качим в иначе претъпканото влакче. Вътре във влакчето ме заговориха неколцина метъли, очевидно тръгнали и те на концерта – оказаха се американски гърци. Много учтиви, добри момчета. Забелязвайки очевидната ми паника, едното от тях ми каза “Не се плаши от нищо. Ако случайно имаш проблем, обърни се към някой полицай. Ще ти помогне, гаранция!”. Надявах се да не ми се налага да разбера има ли гаранция или не.

Концертът

Олимпийският стадион е нещо голямо. Нещо огромно. Олимпийско по размери и при това много красиво. Влязохме към шест и половина, до концерта имаше доста време.  Купих на Вълко оригинална тениска с надпис от турнето – 15 евро. Беше му по мярка. Продаваха и сандвичи, минерални води, бири, най-различни дрънкулки, включително и пластмасови светещи рогца с батерийка. Рогца не му купих, макар че помрънка, но не настойчиво.
Седнахме в края на реда, до пътеката, Вълко седеше на количката до мен.

AC/DC - сцената преди концерта

Към осем часа излезе подгряващата група.

AC/DC - подгряващата група

Прилично свиреха момчетата, но не разбрах нито кои са, нито за какво се борят. Може би ги очаква голямо бъдеще, а може би – не.

Мръкна се. Стадионът вече се напълни докрай, аз едва издържах да не припадна от изтощение и от нерви. Притеснявах се за всичко, което ми дойде наум, включително опитвах да се сетя и за неща, които никога не биха ми дошли наум. Не се сетих точно за това, което щеше да се случи…

Стадионът се разтресе…

Не, не от земетресение. Тонколони, съперничещи на оборудването на “Бедствен район”, забоботиха на пълна мощност. Блеснаха прожекторите и видеостените. Runaway Train връхлетя върху нас заедно с древната група от края на миналия век…

Край нас имаше хора, за които никога не бихте предположили, че ще подскачат и ще си тръскат главите, или пък че ще си накичат светещи пластмасови рогца върху плешивите темета. Имаше и деца, които още не са тръгнали на училище.

Бяхме се събрали няколко поколения в няколко ноти…

Съжалявам за размазаните снимки – стадионът вибрираше. Аз също.

AC/DC - Ангъс

AC/DC - Брайън - Whole Lotta Rosie

AC/DC - Перфектното соло

AC/DC - For Those About To Rock

AC/DC – For Those About To Rock

Това беше краят. Стадионът замалко не се разцепи.

Ужасявах се при мисълта как ще се изнесат всички тези десетки хиляди хора от стадиона, как ние ще успеем да си пробием път и как ще се доберем до центъра. Паниката за пореден път беше напразна – никакво блъскане, никакво тичане. Метрото работеше (беше след полунощ – не знам дали заради концерта, но влакчета имаше),  успяхме да се качим без проблем – металистите са учтиви хора и ни правеха място. Слязохме на “Омония” към един часа.

Имах някаква непотвърдена резервация за хотел “Президент”, но той е доста далеч от центъра и не ми се искаше да рискувам с такси до там и да се окаже, че не могат да ни приемат. На двеста метра от нас имаше два хотела и още в първия (хотел “Ilion”) ни приеха – стая за 75 евро с включена закуска, съвсем прилична, даже имаше тераска към главната улица. Отсреща на улицата беше Управлението на Общинската полиция. Спахме чудесно.

Акрополът

Напуснахме хотела около девет, без да закусваме – така и не разбрах дали портокаловият сок е отвратителен, както бяха писали в някакви ревюта недоволни туристи. С метрото на три спирки стигнахме в подножието на Акропола. Гледах го отдолу на какви непристъпни скали е кацнал и свят ми се зави като си помислих, че ще трябва да се катерим по стълби и урви с количката и с Вълко. Нищо такова…

Входът за инвалиди и придружителите им е безплатен, има специално оборудвана платформичка и асансьор, който те качва директно горе на върха.

Атина - Акрополът - платформа за инвалидни колички

Атина - Акрополът - платформа и асансьор за инвалидни колички

Атина - Акрополът

Отгоре гледката е зашеметяваща. Слънцето е опустошаващо. Щракнахме си няколко снимки, наляхме си студена вода, течаща безплатно от импровизирана чешмичка и се смъкнахме отново долу с асансьора.
В тревата покрай скалите кореняк атинянин кротко пасеше грамофончета.

Атина - Акрополът - постоянният жител

Изядохме по един сандвич от караваната край входа, аз въздъхнах облекчено, че всичко по програмата е изпълнено, сега остава само да идем до паркинга, да се качим на фиатката и да отпрашим обратно към България. Закачих си чантата на дръжката на количката и се метнахме на метрото. Учтиви хора, както винаги, слязохме на “Омония”, в асансьора за инвалиди с нас влязоха един мъж и три мургави жени. О, боже, позачудих се  защо здрави хора се пъхат в този асансьор, но не вървеше да им правя забележка, може да им е лошо от жегата или друго. Откъде да знам, че са били…

Излизаме от асансьора, поглеждам към дръжката на количката машинално и кръвта ми се качва в главата…

Чантата ми с всички документи и паспорти я няма!

Оглеждам се да не е паднала, не, няма я, изпадам в дълбок ужас и в главата ми прозвучава гласът на оня грък-металист “Ако имаш проблем, потърси полицията незабавно. Ще ти помогнат!”

Моментално отиваме до помещението на охраната в метрото, почти нечленоразделно обяснявам, че ми няма чантата с документите и парите, че изглежда така и така (късмет, че е доста характерна) и моля да ми помогнат. Офицерът веднага завъртя разни телефони, даде някакви заповеди по радиостанцията и каза да отидем в полицията – тя е съвсем наблизо, на стотина метра. Знаех я много добре къде е, нали срещу нея спахме. Отърчахме дотам, разказах и на дежурния полицай какво е станало, той също развъртя телефони. Сетих се, че в чантата ми са и всички документи на фиатката, заедно с квитанцията от паркинга, така че има реална опасност да ми вземат и колата. Хукнах натам – за щастие паркингът е от другата страна на площада, казах на момчето, че каквото и да става, който и да дойде и каквото и да говори, да не му дава колата, той обеща да я пази и пак се върнах обратно в полицията.

Завъртях телефон и до България на близки, да задвижим нататък процедурата, която е Отиване до българското посолство и вадене на временни документи.
В полицията нямахме повече работа за момента, трябваше да гоним такси и по най-бързия начин да стигнем до посолството, че работели само до два и половина. Едно момиче, което стоеше при полицая в управлението и дейно въртеше телефони заедно с него, ми пъхна десет евро за такси в ръката. Там на пейката имаше и някакъв стар човек с бяла брада, приличен на пророк, който ми се усмихна и се прекръсти. Прекръстих се и аз и призовах Агия Панагия на помощ.

Такситата не искат да ни вземат…

Само като видят количката и отказват. Махам като откачена на всички автомобили, не само на такситата, накрая едно спира. Макар че се намръщи, разглобихме количката, сложихме я в багажника и потеглихме към посолството. Шофьорът говореше приличен английски и поомекна, като разбра какво е станало.  Повече от час се тътрихме в тоя ад, пред който и софийския изглежда студен. Треперех колко ли ще излезе това такси (за софийското знам), и представи си – само десет евро и половина. Шофьорът взе десетте евро, които ми беше дало онова момиче от полицейското и махна с ръка.

В посолството ни чакаха, макар че минаваше три часа. Дадоха ми хартии да попълвам, дадоха и по чаша вода да пийнем.
Пиша по хартиите, премрежва ми се погледът, идва ми да припадна, но не може.

Звънва ми телефонът. Непознат гръцки номер. Някакъв мъж отсреща говори бързо на гръцки, помолих за английски. Човекът каза, че е от полицейското управление в Кипсели и че чантата ми заедно със съдържанието й е при тях и да отида да си ги взема.

Не мога да повярвам. Давам телефона на един от посолството и го моля да позвъни там и да се увери, че това е полицията и че не ни гласят някакъв капан.

Да, наистина е полицията, наистина са намерили чантата ми и документите.

Има бог.

Потегляме обратно към центъра с друго такси, след още час стигаме до полицейското в Кипсели.
Трима млади хора – двама мъже и едно момиче, офицери от това управление, ме посрещат любезно и питат дали тези неща са мои. Да, мои са, но как са успели да ги намерят?

Усмихнаха се и казаха, че са заловили крадците малко след като съм вдигнала пожара.

Цялото съдържание на чантата ми беше изсипано на една маса и внимателно разгледано. Бяха любезни, но искаха да знаят кое какво е, включително и какво имам във фотоапарата (не се и съмнявам, че го бяха прегледали предварително). Изредих им снимките буквално в реда, по който са снимани, те кимнаха още по средата и оттам нататък нямаше съмнение, че това наистина са моите неща.
Документите си бяха всичките непокътнати, парите – също.
Попитаха всичко ли е налице, аз пак зарових в хартиите, да, всичко е тук, аааааааа, момент….една флашка липсва, но това не е проблем. Единият от офицерите се ухили и попита “Да не е една такава кафява, кожена, с много, много музика в нея?”, аз възторжено викам “Да, да, вътре имам всичко на ейсидиси и още много рок”.
Отиде в другата стая и я донесе. На устата ми беше да му кажа, че ако иска, може да си изкопира цялата музика от нея, но се сетих, че като нищо може любезно да ме арестуват за пиратство.

Върнаха ми всичко и попитаха дали бих желала да погледна през едно прозорче едни хора, дали съм ги виждала някъде. Погледнах и видях онези, които се качиха с нас в асансьора на метрото. Един гнусен дебелак и две мургавелки. Румънски цигани. Те са, без съмнение. Третата липсва. С дебели полицейски досиета, професионалисти. Не сме имали никакъв шанс срещу тях.

Подписах някакви документи на гръцки, прегърнахме се с полицаите, засипах ги с благодарности, предложих да направя дарение за полицията, те категорично отказаха и се разделихме.

Полицейското в Кипсели е на около тридесет минути пеш от “Омония”, но аз категорично не исках да се качвам на никакъв градски транспорт повече и отпрашихме надолу пеш. Седнахме в едно кафене, поръчах на Вълко сандвич и фреш от портокал, за мен кафе еспресо (две евро и половина, майната му), още едно еспресо веднага след първото, сервитьорът се поусмихна.

Пътьом взех два пакета бонбони (нямат бонбони в кутии) – един за охраната в метрото и един за общинското полицейско, откъдето минах, за да върна на онова момиче десетте евро за таксито.

На паркинга момчето се зарадва, като разбра, че всичко е наред, даже и квитанцията за колата е у мен. Каза, че са идвали от полицията, показали му снимка на циганите, той ги познал, че са идвали и те, но не са поискали колата, вероятно защото имало много хора.

Били сме на косъм.

Осем вечерта е. Товарим се на фиатката. Опитвам се да звънна в Катерини в хотела, да кажа, че ще закъснеем много, но батерията свършва. Не успявам да се свържа. Трябва да имам зарядно и за кола, да му се не види телефона.

С много питане и без нито едно губене успяваме да излезем от Атина към девет вечерта по пътя, наречен Атики Одос.

По магистралата стъпих на газта, 130, не повече, за да не видя полицията в друга светлина, без да спирам никъде, освен на пунктовете за пътни такси. Голяма част от магистралите им са осветени нощно време, тия пътни такси не ги даваш просто ей-така.

В три посреднощ бяхме в Катерини пред хотела. Нямам телефон да звънна, а хотелиерът не спи там, той си спи у тях някъде си. Повъртяхме се, повъртяхме, тръгнахме да търсим друг хотел. Повечето спят трети сън. До морето един не спеше – хотел “Платон”, имаше и свободна стая за 60 евро. Слава богу.

Трупясахме се.

На другия ден пак стъпих на газта, никакво спиране до границата. От Кресна нататък ни посрещна страшен студ и пороен дъжд. Как само карат българските джигити в такова време, как изпреварват в слепи завои юнашки, ех, все едно карат летящи чинии. Аз плувах с не повече от 50 по реките, наричани пътища в по-сухите времена.

В София бяхме в пет вечерта.

Не знам дали ми е побеляла косата, още не смея да се погледна в огледалото.

Видяхме AC/DC и се върнахме от Ставромула Бета. С Божията помощ – живи.

М-)

Leave a Comment