Ако питаш дали съм видяла морето -- видях го през тераса на блок във Варна, стига ми. Чух и гларусите. Звучат досущ като софийските гларуси.

От Варна до Каварна на отиване -- покрай Златни пясъци, Кранево, Балчик (толкова е разбит пътя, че ако изпозастреляме цялата им община барабар с разсилните, ще може да се запълнят с трупове около 20% от трапищата). През Балчик ако минаваш -- само с верижна машина.

Каварна си изглеждаше като Каварна всяка година по рок време. Палатки, кебапчийници, много рррррок.

Бяхме взели билети само за неделя, Accept. Пропуснахме Войвод, че малко късничко пристигнахме, а аз имах нужда от кафе. Влязохме за Primal Fear, много читава група, обърни им внимание, ако не си ги чувал.

Primal Fear - Kavarna Rock Fest 2010

След тях излязоха Annihilator. Слушала съм ги в гимназията, то тогава се надпреварвахме кой по-извратен. Ся съм културна. Снимах ги за протокола, иначе ги слушах с половин ухо и гледах бънджи скоковете от автокран, организирани за най-безмозъчната част от публиката. Като притъмня, неколцина ги хвана шубе от тъмното и не скочиха.

Annihilator - Kavarna Rock Fest 2010

Annihilator - Kavarna Rock Fest 2010

Бънджи скок от автокран - Kavarna Rock Fest 2010

Бънджи скок от автокран - Kavarna Rock Fest 2010

Най-после, в тъмното, прозвуча интрото на Metal Heart. Убийствено откриване. Озвучаването беше отлично, звук по-добър от на Сонисферата, макар и не толкова мощен. Accept се понесоха като земетръс. Изсвириха почти всички любими парчета (без Son Of A Bitch), както и да е. Видимо се кефеха и свиреха не като за последно, а като да са се родили отново. Майната му на Удо. Mark Tornillo чудесно го замества, а в новия албум, който излиза през август, ще се окаже, че го измества.
Wolf Hoffmann изнесе невероятни сола -- и той свири класика, за разлика от Ричи обаче не се олива с предкласика. Музика за душата. Китарата му очукана, като да е преживяла сто кръчмарски сбивания. Самият Хофман, за разлика от оня превзетак Мъстейн, се усмихваше непрекъснато и очевидно свиреше за нас, за теб и за мен. Има перфектни зъби, пустият му немец, чак до мъдреците.

Следват снимки със сапуниерата и видео от телефониерата.

Accept - Wolf Hoffmann - Kavarna Rock Fest 2010

Accept - Mark Tornillo - Kavarna Rock Fest 2010

Accept - Kavarna Rock Fest 2010

Accept - Kavarna Rock Fest 2010

Accept - Kavarna Rock Fest 2010

Accept - Kavarna Rock Fest 2010

Видео

www.youtube.com/watch?v=EQXZaKAW7p4

www.youtube.com/watch?v=iM9H3OTxQFU

www.youtube.com/watch?v=0soJIo3bKGs

www.youtube.com/watch?v=XjauM93lIsk

www.youtube.com/watch?v=eAOTv8wP6Ts

www.youtube.com/watch?v=SQ1Cr-fD5hg

www.youtube.com/watch?v=8AiTxf0DFX4

Към полунощ завършиха с Balls To The Wall, без фойерверки, без простотии. Барабанистът хвърли една от палките в моята посока, но ако исках да я хвана, трябваше да прегазя момче и малко дете, така че я оставих на тях, нека се радват.

Пихме кафе ъгейн, след което подкарах обратно за Варна, но не през Балчик, поврага им оврага. Минахме през Кичюу (варненско произношение на Кичево). Пътят беше приличен, на места без маркировка.

Връщане към София -- след около два часа сън станахме, че братото беше на бач първа смяна, решихме да го закараме до Повеляново. Проваляново, индъстриъл яко, оставихме братото, той съвестно ме упъти да карам натам, после натам, а като стигна до едно т-образно кръстовище, да фана надясно. На тъобразното кръстовище фанах наляво, щот съм овца, а някой овен е турил табела там, че София е наляво. Да оставим настрана въпроса, че трябва да ми посочваш с ръка кое е ляво и кое -- дясно. Нейсе. Карах, карах, бааааааааси, китна родина, минахме през Ветрино, после Нови пазар, о, ай лове Нове Пазар, на няколко километра след него табела София -- надясно. Свивам надясно и скивам, че има и друга табела, огромна, София -- направо. Бааааааа, спирачки, обратен завой, фащам според по-голямата табела, след двайсе метра скивам отдолу магистралата, БААААХТИ табелите и навигацията и държавата, още един обратен завой и опсааааа, най-после на магистралата.

Да не си мислиш, че тая мангистрала стига до София -- нье. Стига до ОМъВъ няколко километра по-надоле. Спряхме да пием кафе. Гледам в кафето някакъв корпоративен педал, ама от типа “ефективният менажер”. Такива лекета ше ги познаеш по ризата с къси ръкави, панталон с ръб и обувки с вид на прегорели мекици. Дъвче сандвич прав до бара, все едно работа върши.  Еле имаше и неколцина металисти и рокери, за смрадост на душата моя.

Айде лумбуррр по междуселските пътища в посока София. Къде Търново ми се допи кафе ъгейн, спряхме на някакъв Петрол при Шереметя. Кафе нямаха, всъщност нищо, съдържащо кофеин, пуших на сухо и снимах изглед към Царевец между някакви храсталаци. Облачно.

Велико Търново - Царевец

В самото проклето Търново усуквахме според временни табели и трапища да нацелим транзита за София. Чух ,че днес били открили някакъв пътен възел. А дано случиш на гладко ти поне.

Малко след Търново ни заваля, тихо и кротко, на места поройно двеста километра до София. Прибрахме се живи и здрави, слава Богу.

**************************************************************************

Родна педерастия -- Музикаутор. 100 хиляди ирански шиити да ви шийнат изпълнителния директор, кърлежи ненаситни!

Ето няколко съвета от мен как се ходи на такива концерти.

Билети

В случай, че концертът е на голям стадион, цените варират в зависимост от това колко близо до сцената можеш да застанеш.
Най-евтините (по трибуните) дават възможността да седнеш, ако не ти държат краката, както и няма да те блъскат и тъпчат. Лошото е, че почти нищо няма да видиш, освен ако не си с орлови очи. Можеш да вземеш малко театрално бинокълче, но и с него няма да видиш кой-знае какво. С голям бинокъл или далекоглед няма да те пуснат. Не разчитай на видеостените – Metallica имаха огромна, но RAMMSTEIN – само две малки. Разбираемо, голямата би им пречила на шоуто.
Билети в средата на терена – средно скъпи, комбиниращи неудобството да стоиш прав с неудобството да не виждаш нищо. Най-лошият избор.
Front Of Stage – ние бяхме с такива. Цената е убийствена като за български семеен бюджет, така че трябва да прежалиш морето.

Влизане в стадиона

Ако си от друг град или от другия край на града, не мисли, че ще идеш с кола и ще паркираш някъде около стадиона. Няма да стане. Иди пеш, с метро или с тахи.
Иди по-рано от обичайното. Поне два часа по-рано. И на AC/DC, и на Sonisphere “пропускателният режим” беше олицетворение на кретенията българска, за разлика от Атина, където влязохме и излязохме от стадиона все едно си бяхме у дома.

В българските условия очаквай объркана, не, направо ОБЪРНАТА карта на стадиона и входовете, която ще те упъти в противоположната посока. Очаквай тесни дупки (наричани КПП) с по четири-пет малоумници, които трябва да те претърсят дали не носиш парфюм, йбаси. Очаквай яка блъсканица още на влизане. За ейсидиси се наредихме за влизане в шест часа и реално влязохме около осем, та почти изтървахме Кукурент.

Дамски чанти, мъжки торби, хюмнетки, мешки и раници

подлежат на проверка, както вече казах, най-вече за парфюм. На концерта на ейсидиси не даваха изобщо никакви чанти да се внасят, така че ключовете за колата (нали ти казах да не идваш с кола), портмонето и паспорта си ги заври в джоба, а ако нямаш джобове, можеш да си ги завреш в задника, нали живеем в свободна държава.

Дъждобран найлонов

за два лева си купи. Има две предназначения. Първото му предназначение е да увиеш парфюма в него, за да можеш да го прекараш през охраната на влизане. Натъпкваш го в чантата/мешката и на влизане ТИ го вадиш, държиш го в ръка и им го навираш в лицата, викайки Дъждобран, Дъждобран. Те гнусливо се отдръпват от найлоня и се заемат да ти опипват чантата/торбата и да надничат в нея. Така попадат на другата уловка, а именно наполовина изпито малко шишенце минерална вода. Ще поискат да го изхвърлят, дай им го и ще те пуснат с чувство на изпълнен дълг. Ако не им дадеш шишенцето, те са свободни да изхвърлят от чантата ти нещо друго по свой избор.
До второто предназначение на дъждобрана дано не се стига, но е добре да се увиеш в найлоня, в случай че небето се продъни.

Един Истински Фен На Metallica

Дрехи и обувки

Ако си толку тъпо същество като мен, да се набиеш на оградата в най-гъстото меле и да си по сандали, рискуваш премазани пръсти на краката. За втората вечер си обух яките ботуши. Не че пак не рискуваш премазани ходила, но до известна степен те предпазват, особено глезените и кокалчетата, които пострадват най-много от ританицата. Препоръчвам
Вермахт обувки, кубинки, зимни ботуши каквито имаш.
Без токчета, без платформи, ниска, стабилна подметка (виж снимката).

Тениска с любимата ти група е задължителна. С риза и вратовръзка ша мязаш на хюмне, освен ако не са с картинки на любимата ти група.
Кожено (рокерско) яке. Кожените дрехи имат предимството да пазят и от жега, и от студ, те рокерите неслучайно ги носят.
Пола или панталон – по избор. Не е задължително да си бръснеш краката, но се обръсни под мишниците, по дяволите.

Ядене

Наяж се у дома, за да не се набиеш с четири лева за две филийки стар хляб, намазани с лигава субстанция, наподобяваща маргарин, покрити с две пергаментови листчета кашкавал и салам тип шпеков. Икономиката е в криза и два лева от четирите отиват в бюджета на Чък Норис, един лев – в  националния бюджет, осемдесе стинки печалба за търговеца и двайсе стинки себестойност на нехранителното изделие.
У дома ако ще подлагаш, не яж боб, за бога, поне днес недей.

Пиене

Тук изпадам в екстремизъм, ма нейсе.
Не пий алкохол. Нито преди, нито по време на концерта. Ако си пиян кат дъска, нищо няма да разбереш от шоуто, а от звуковите вълни ще ти се додрайфа баш на любимата ти песен.
Бирата гуменица, предлагана щедро на феновете, има друго, по-ужасно свойство. Две бири водят до едно пикане, в зависимост от бъбреците, може и една бира да доведе до две пикания. На ейсидиси имаше двайсетина походни пикалища, но на сонисферата публиката можеше да ходи само в кенефите по подразбиране. Чакаш на опашка и изпускаш най-малко две песни, разбра ли, идиот?

Дъвка. Вземи си пакетче дъвки, помага да си понаслюнчиш устата, да позалъжеш глада и да вършиш нещо.

Знамена

байряци, флагове и прочее парцали, имащи предназначението да покажат на групата, че са дошли в дадена страна, са тотална кретения. Първо, мениджърите вече са им казали къде свирят. Второ, групата няма как да запомни свещените за всеки етнос цветосъчетания, така че в техните очи ти развяваш просто един парцал. Трето, най-важно. Развявайки шибания парцал, ми закриваш и мъничкото късче гледка към сцената и рискуваш да ти извия шибания врат, тъпо копеле такова.

Комуникация

Пиши есемеси. Да си звъните по телефоните и да се опитвате да надплюете басдетонаторите, няма да се получи. Също така не се получава контакт, като размахваш ръце и крещиш “Копеле, ей, копелеееееееее!” Шса отзоват неколцина перничани, но само в обсега от три-четири метра. Твоето копеле нит ща види, нит ща чуй.

Фото/видео

Всеки иска да отнесе по няколко кадъра за спомен от бурята. Преди забраняваха внасянето на всякакви фотоапарати и видеокамери, сега се заяждат само за професионални такива. Професионалната техника в очите на охраната се оценява единствено по размер. Споровете за никони и канони можеш да си ги водиш у фотофорума, не и с тях.

Забрави за всякакви DSLR апарати. Прекалено обемисти са, няма как да влезеш, дори и в дъждобрана рискуваш да го открият. Пък и парфюмът ти струва повече от апарата, нълтъй.
Ориентирай се към някаква турбосапунерка с голям оптичен зум, най-малко 5х, колкото повече – толкова повече. Ако има някаква стабилизация на образа, чудесно, защото да снимаш с вдигнати ръце означава треперене и размазване. Марки и модели няма да препоръчвам, търговците ща измамят на драго сърце.
Не разчитай на снимки от телефона, независимо от това, че го изплащаш две години. Шибаните телефони нямат оптика, нямат стабилизация, няма как дори да го хванеш малко по-стабилно, майната им на гигапикселите.

Позиция за снимане

Колкото по-близо до сцената, толкова по-добре. По-малко ръце ще ти се мяткат в обектива, малко по-ясно ще се вижда кого снимаш. Изчакай малко да се поуморят тези пред теб, да свалят ръце и телефони, тогава ще хванеш кадър. На концерта на ейсидиси избрах много стратегическа позиция, не най-отпред на оградата, а доста назад, но непосредствено до края на дългата пътека, която се врязваше в средата на стадиона, тъй като знаех, че в един момент Ангъс ще дойде точно там да изсвири великолепното си соло точно за мен. Хванах го за ръката от два метра. Общите планове с локомотива и Голямата Роузи също станаха чудесни от тази позиция, отблизо нямаше да мога да обхвана всичко. Разгледай снимките ми от концерта на AC/DC и ще вденеш какво ти говоря.

Видео

Любителското видео, снимано с телефон или сапунерка, няма особена стойност. Звукът буквално изтърбушва микрофона на изделието и на записа почти не може да се разбере коя песен свирят. Люшкането на образа е ужасно неприятно. И трето, ако снимаш видео, този зад теб като нищо ще ти извие врата, (виж точка трета от байраците).

В общи линии е това, ако се сещаш още полезни съвети, дращи в коментарите.

М-)

Разбихме се -- нямам крака, нямам кръст, нямам ръце, нямам врат, нямам уши, глава нямам, мозък също. Снимах колкото можах със сапунерката и с един телефон (видеото е с него).  Да снимаш такъв концерт с телефон е като да мериш температурата на ядрена експлозия с живачен термометър. Той просто се пръсва.

Ден Първи

С тахи слязохме до Булбанк, оттам бавно и плавно задвижихме към стадиона. Още нямаше един часа, седнахме да изядем по една пържола на мавзолея. Дадоха ни пластмасови ножове и вилици и ни взеха 17 лева за две пържоли, едни пържени картофи, една малка бира и един студен чай. Загубиха ни като клиенти, но балъци много, шси хванат други.

На самия стадион тълпата не беше като на ейсидиси на влизане, иначе организацията същата. В два и половина отвориха и хлапетията презглава се втурнаха да се наредят на оградата. Тъпата охрана се поинтересува нося ли парфюм в чантата, щото било забранено внасянето на парфюми. Не се разправях, излъгах, че не нося и влязохме. Кретения.

Успяхме да се наредим дибидюс срещу барабаните, на около три метра навътре от оградата. Почти идеално, само че не и при перспективата да прекараме девет часа на това място.

Българската група Bastardolomey откриха. Добре свирят момчетата, готин вокал, басистът беше много ефектен, с коса до кръста, дори норвежец би му рекъл “Евалла!”. На моменти бегло ми напомняха Motorhead, но наистина бегло. Важат.

Bastardolomey - Sonisphere Sofia 2010

Първи от четирите големи излязоха

Anthrax

Имам особени симпатии към тях още от детските ми години и сега не ме разочароваха. Имах чувството, че това са мои близки хора, приятели от квартала, които свирят специално и персонално за мен. До голяма степен това впечатление създаде вокалът Joey Belladonna, чистокръвен индианец от племето ирокези. Това ми е и най-хубавата снимка от целия фест.

Joey Belladonna - Anthrax / Sonisphere Sofia 2010

Първото парче беше Caught In A Mosh, създадено през онази 1987-ма година, когато тук още жвакахме дъвки “Идеал” и носехме дънки “Панака”. Тоя албум тогава се записваше тайничко в едно частничко звукозаписно студийце, среду пет кинта живкови пари. Една касета TDK струваше 10 лева на оказиона. Изсвириха също Indians и I Am The Law. По едно време Беладона нахлузи индианска корона от пера и пребяга по сцената, но за толкова кратко, че не успях да го снимам.

Трябва да отбележа, че Anthrax единствени почетоха паметта на Dio с Heaven&Hell първата вечер. Никоя от другите групи не направи това.

Веселяци. Чудесна група, чудесно изпълнение, обичам ги.

Scott Iann - Anthrax / Sonisphere Sofia 2010

Rob Caggiano and Joey Belladonna - Anthrax / Sonisphere Sofia 2010

Joey Belladonna - Anthrax / Sonisphere Sofia 2010

Joey Belladonna - Anthrax / Sonisphere Sofia 2010

Joey Belladonna - Anthrax / Sonisphere Sofia 2010

Joey Belladonna - Anthrax / Sonisphere Sofia 2010

Frank Bello - Anthrax / Sonisphere Sofia 2010

Anthrax / Sonisphere Sofia 2010

Докато Anthrax бяха на сцената, грееше слънце. Жжжега, хлапетията се бяха изпосъблекли голи, вонеше на познай какъв парфюм… Бирата, когато се изпарява през порите на човешка кожа, може да убие кон на по-малко от два метра разстояние. Между нас нямаше дори двадесет сантиметра.

Anthrax си тръгнаха, започна саундчека за Megadeth, заоблачи се. В момента, ама в същия момент, в който

Megadeth

излязоха на сцената, леденият ад се отвори над нас и ни удари як порой с градушка. Трая точно първите две песни, не разбрах кои бяха, най-вероятно Hangar 18 и още някоя. Борех се с проклетия дъждобран от два лева, за който ти трябват два квадратни метра да го разгънеш и да му нацелиш ръкавите. Нямах два метра, наоколо се лееха дъжд, град, пот и бира, станах вир-вода за нула време. Снимки ли…какви снимки, то очилата ми се бяха омазали, нищо не виждах.

Понамаля ужаса към третата песен, поукротиха се и лапетата, та успях да щракна няколко кадъра. Групата се беше дръпнала доста навътре в сцената, контакт с публиката -- почти никакъв, заради дъжда или заради темерутщина, кой да каже. Жалко, защото основно заради тях дойдохме първия ден.

Megadeth - Sonisphere Sofia 2010

Megadeth - Sonisphere Sofia 2010

Dave Mustaine - Megadeth / Sonisphere Sofia 2010

Dave Mustaine - Megadeth / Sonisphere Sofia 2010

Малко видео от телефона:

www.youtube.com/watch?v=UFonlOoPpRY

www.youtube.com/watch?v=K2kBIaVrfPU

След Megadeth дъждът спря. Идваше ред на Slayer, те не представляваха интерес за мен, така че се измъкнахме от мелето и отидохме да поседнем малко. Буквално ни изпопремазаха, аз с кой акъл бях боса по сандали, убий ме, не знам. За щастие нямам счупени пръсти на краката. Ето поглед отстрани към Slayer и облаците от бурята, снимано само за протокола.

Slayer - Sonisphere Sofia 2010

Slayer - Sonisphere Sofia 2010

Slayer - Sonisphere Sofia 2010

Назад бях с кафето. Бях пила у дома сутринта, но определено кофеин не ми достигаше в късните часове. Тръгнах да търся кафе -- гледаха ме като изтрещели. Кока-кола, питам, нямате ли, или нещо друго, съдържащо кофеин? Тц. Предлагаха ми конска пикоч (каменица) или говежда такава (red bull). Не ща. Пих вода.

С тоалетните положението беше опасно.
Нямаше никакви походни тоалетни за няколкото хиляди човека, платили билети за front of stage. Трябваше да се оправят с default кенефите на стадиона. Наздраве за организаторите.

Slayer се махнаха най-после, промъкнахме се пак към сцената, но не толкова близо, колкото в началото. Някъде в плътната среда бяхме.

Малко ще се отклоня тук, преди да продължа със снимките. Спорът

Кой е по-добрият -- Metallica или Меgadeth

няма решение. Мнозина обвиняват Металика в комерсиализъм, донякъде са прави. В същото време те се държат изключително дружелюбно и топло с публиката, за разлика от гъзарията, да я наречем с друга дума -- темерутщината на Мегадет. Въпреки това Мегадет са ми по-близки, заради няколкото песни, които приемам много лично -- Angry Again и A Tout Le Monde. За Symphony Of Destruction и до ден днешен смятам, че е едно от най-тежките парчета в метъла, правени някога, с един от най-уникалните рифове и (не)случайното съвпадение на точно този риф с трите срички на името на групата. Чу ли публиката как пееше Ме-Га-Дет, Ме-Га-Дет, А Мега-Мега-Дет. Металика и до ден днешен не са измислили такава композиция. Освен Seek And Destroy, но нали ти казах кой е свирил тогава с тях? Кой е измислил жестокото соло? Мъстейн.
Другият “проблем” на Мегадет, който ги поставя на второ място, са политическите и (анти)социални текстове на много от песните. Не са толкова затрогващи, колкото лично-трагичните балади на Металика, съответно няма на кво да ревеш, като се напиеш. Реви на Hangar 18, оплаквай зеленото извънземно, ако щеш. Трябва наистина яко да се напиеш за което. Всъщност…отчели са се с A Tout Le Monde. Няма по-подходящо парче за рязане на вени.
За историята с Napster и Metallica по-добре да не отваряме дума.

Както и да е, преди концерта смятах, че би трябвало хедлайнери да са Мегадет, искаше ми се да е така, но наистина по-добрите за това бяха Металика. Признавам, да.

И така,

Metallica

направиха добро шоу. Държаха се сърдечно, не бяха пияни, не говореха глупости, пяха и свириха с истинско чувство и емоция. Имаше огромна видеостена зад тях, операторите се стараеха наистина много, но основно снимаха Хетфийлд и Улрих, Трухильо едва успях да го хвана в характерна поза. Като упрек към тях мога да отправя единствено това, че не обелиха и дума за Дио. Срамота.

Повечето снимки са всъщност това, което се вижда на видеостената, доста далеч бяхме за обсега на сапунерката. Видеото е от телефона.

Metallica - Sonisphere Sofia 2010

Lars Ulrich - Metallica / Sonisphere Sofia 2010

Robert Trujillo - Metallica / Sonisphere Sofia 2010

James Hetfield - Metallica / Sonisphere Sofia 2010

James Hetfield - Metallica / Sonisphere Sofia 2010

James Hetfield - Metallica / Sonisphere Sofia 2010

James Hetfield - Metallica / Sonisphere Sofia 2010

Истински уникалното изпълнение за вечерта беше Am I Evil, за което излязоха и четирите групи на сцената и го изсвириха заедно, в перфектна хармония. Звучеше като симфоничен оркестър (в добрия смисъл на думата).

Ето видеото:

www.youtube.com/watch?v=NPWMgs_ueAM

И закриването на вечерта -- Seek And Destroy (познато ни още като Сийке, не стой!)

www.youtube.com/watch?v=_T_Jn2Z2qR4

**********************************************

Ден Втори от Sonisphere Music Festival Sofia 2010 -- The Judgement Day

Пак отидохме към два и половина, влязохме лесно. Изобщо не се натискахме да сме в предните редици, въпреки че си бях обула ботуши този ден.
Откриването беше на

Skre4

българска група с голям потенциал и ясно изразен собствен стил. Помня още когато ги даваха сутрин по БНТ с онова готино парче “…весели хора с лопати на рамо, седем без десет е, ставаме рано…” Изпяха го, за мое голямо удоволствие. Ето снимчица:

Skre4 - Sonisphere Sofia 2010

Това синьото вдясно Фендер ли е? Може би да.

Първите две групи за втория ден бяха Stone Sour и Alice In Chains. Отбелязвам ги само за протокола.

Stone Sour

Stone Sour - Sonisphere Sofia 2010

Alice In Chains

Алис-Ин-Чейнс имат своята публика, но аз не съм от тях. Не че свирят лошо, просто няма какво да ме закачи.

Alice In Chains - Sonisphere Sofia 2010

Alice In Chains - Sonisphere Sofia 2010

Трети за вечерта бяха

Manowar

Да, Manowar. Любимите на сума хлапетии (включително и на Вълко) Крале-На-Метъла, яки мъжаги с кожени доспехи, пеещи за кръв, пот и битки с мечове. Чакани с нетърпение от половината стадион. Аз ги очаквах по-скоро с досада, като се надявах този път да не са пияни и да свирят що-годе прилично, ако не добре.

Изсвириха точно четири (или пет?) парчета, като не ни спестиха микрофониите, за щастие не цял час, а само десет минути виене в колоните. Не бяха кьоркютук пияни, на тях им трябва много, така че се разбираше какво свирят.

Joey DeMaio изнесе реч на съвсем разбираем български колко много ни обича, попита и колко от хората са дошли на стадиона заради Manowar. Отговориха му мощно да, освен хлапетиите има и доста големи хора с лапешки акъл.

Да не ме разбереш погрешно -- говоря за тях така не за друго, а заради тотално глупавите им текстове на тема войни и кланета. Кингс-Ъф-Метъл, тенекиджии. Като музика наистина правят зашеметяващи песни, само да не бяха текстовете. Ма кво говоря, аз харесвам политическите изцепки на Мъстейн, същата кретения. Трябва да призная, че имат две песни, които наистина ми харесват -- Violence And Bloodshed и Bridge Of Death. Намирам и двете за великолепни композиции. Не изсвириха нито една от тях, ама простено да им е.

Joey DeMaio почете подобаващо Dio. За втората вечер те бяха единствените, които казаха “Почивай в мир, братко!”. Изпълниха Heaven&Hell с много дълбоко чувство, Ерик Адамс буквално върна от небитието незабравимия глас на Рони.

Почивай в мир, Дио.
Трябваше да си тук с нас тази вечер.
Ние бяхме с теб. Няма да те забравим.

И какво? След още една песен Manowar си тръгнаха от сцената. Публиката крещеше, искаше още, искаше поне Короната И Пръстена…и я получи.

Пуснаха The Crown And The Ring на запис.

Толкова за Manowar. Няма да спорим кой е по-добър басист -- Джой ДиМайо или Робърт Трухильо. Или поне не точно сега.

Ето и малко снимки:

Manowar - Sonisphere Sofia 2010

Manowar - Sonisphere Sofia 2010

Ако музиката на Manowar по скорост, звук и сила е сравнима с картечница Gatling…

…еквивалентът на ядрена експлозия са…

RAMMSTEIN

Единствената група (освен Pink Floyd), чиито албуми слушам от край до край. И това при положение, че нямат (всъщност в две или три песни доняяяяяяяякъде поне мъничко имат) китарни сола. А аз съм луда на тема Ричи Блекмор и Ангъс Янг, както и по белите, черните (и червените) Фендери. Обяснението може да бъде това, че всъщност музиката на Рамщайн е китарно соло от начало до край. Великолепно композирано соло.

Доживях да ги видя и чуя на живо.

Невероятен звук, пак да повторя, като от ядрена детонация, плътен, пронизващ, вибриращ, завладяващ, люлеещ, разтърсващ, носещ…чувството не може да се опише с думи, или аз не намирам такива.

Невероятно изпипано шоу, пиротехника и ефекти през цялото време, в перфектен синхрон с музиката.

Стори ми се, че е крайно недостатъчно да правя само снимки, исках да запиша всичко на видео. Как да ми дойде на ум, че идеята да записвам това с телефон е като да меря температурата на ядрения взрив с кухненски термометър…

Както и да е. Телефонът ми служеше и като перископ, защото бяхме доста назад в тълпата, а всички непрекъснато скачаха. Дори и видеостените не можех да видя през по-голямата част от времето.

На една от най-любимите ми песни -- Haifisch, Flake тръгна с надуваема лодка да “плава” по публиката. Идеше ми да се разрева, ама исках и да гледам, и да снимам освен това.

Снимките не блестят с кой-знае какво качество, видеото е направо трагично, затова е най-добре следващия път да се вдигнеш и да дойдеш да ги видиш и чуеш НА ЖИВО. Те са неописуеми и незаписваеми.

RAMMSTEIN - Sonisphere Sofia 2010

RAMMSTEIN - Sonisphere Sofia 2010

RAMMSTEIN - Sonisphere Sofia 2010

RAMMSTEIN - Sonisphere Sofia 2010

RAMMSTEIN - Sonisphere Sofia 2010

Видео

www.youtube.com/watch?v=Qr6PvGtnVX8

www.youtube.com/watch?v=p_ZaFMZXStU

www.youtube.com/watch?v=wtXidPQ7aWg

www.youtube.com/watch?v=USyy0d6NrSU

www.youtube.com/watch?v=CnVxj4gasgQ

www.youtube.com/watch?v=UtCUQv3S7N8

www.youtube.com/watch?v=WE3YNZwNHpY

www.youtube.com/watch?v=9MOJPsTNujQ

Не разбрах кога свършиха два часа. Не исках да свършват тези два часа. Стори ми се твърде кратко. Не чувствах умора, въпреки че не чувствах нито ръцете, нито краката, нито главата, нито която и да е част от тялото си.

Завършиха с Ich Will.

***********************************************

На никой не му се тръгваше, то и излизането от стадиона беше организирано кошмарно, сякаш нарочно са се старали да преградят с тенекии всички възможни пролуки, така че 60 хиляди души да се изпотъпчат порядъчно в няколкото стълбищенца на псевдонационалния ни стадион.

Докато чакахме тълпата да се поразреди и поизтече, направих няколко снимки (с любезното съгласие и позиране, разбира се) на

Един Истински Фен На Metallica

Един Истински Фен На Metallica

Един Истински Фен На Metallica

Да не речеш, че съм снимала педераст някакъв …момчето си беше космато навсякъде…

След всичко и всички остана това:

After Sonisphere Sofia 2010

Хълмове от пластмасови боклуци и езера от разлята бира.

Точно като след Свършека На Света…

М-)

Бяхме непосредствено до тях.

www.youtube.com/watch?v=AlsLfvEmGwA

Снимките този път са малко по-читави, макар че пак друсаше яко и трудно фокусирах.

Искам да ни окупират западняците!!!

М-)

За втори път съм на техен концерт, емоцията е невероятна. Миналата година в Ловеч ми се стори твърде кратко, сега ми се стори още по-кратко, макар че продължи близо два часа.

От близо месец загрявам в колата само с техни песни, за да мога да зея смислено на концерта, а не да муча само ААА УООООООО А ИИИИИ ОООООО АИИИ.

Значи…

Изобщо не си и помислих да карам Вълко с количката на тоя концерт, тук сме Булгария. На конче, както обикновено. Паркирах на половин километър от зала “Христо Ботев” в нещо кално.

Край залата осветление никакво, можеш да се пребиеш като куче. Тъпата охрана на влизане искаше да изхвърля бутилката с вода за Вълко (малко половинлитрово шишенце), но аз бях бойно настроена и не се съгласих. Влязохме вътре, където ни поискаха ЕГН-тата (за мен и детето). Не ми обясниха смислено за какво са им, нито дали имат право да ги събират, съответно им дадох измислени такива. Попитах какво биха сторили за нас в качеството ни на хора с увреждане, момичето се замисли, викна “Иване, настани хората”, Иван мина с нас пет метра, влезе в залата, посочи ни с благороден жест седалките и рече “Настанявайте се!”. Друго не съм и очаквала. You know what? Loud Concerts sucks!

Носи се сладка воня на ганджа, примесена с кисела воня на туборг. Вътре се продава само и единствено бира – никакво безалкохолно, нито минерална вода. You know what? Tuborg  sucks!

Купих на Вълко оригинална тениска – 50 кинта, по-скъпо от тениските на AC/DC в Атина, ама тва щото ние сме с по-висок стандарт от гърците.

Загряваща група се явиха Sheky & The Bloodrain. Справиха се чудесно, макар че стилът им не ми допадна твърде. На това отгоре до средата на изпълнението мислех, че вокалът е жена – гласът ми се стори определено женски, а и нали съм кьорава, гледам нещо русо и къдраво се мятка там. Точно ги захвалих, че един път да видя жена вокал, дето не се прави на Таря Турунен, и то взе, че се представи като Ивайло. Бря, викам, тая мадама мноо яка…и след малко се съблече. Сори, Ивайло, че те взех за друго, ама съм и кьорава, и глуха. Жив и здрав да си.

Шеки-И-Кървавия-Дъжд завършиха с изпълнение на Whole Lotta Love на Zeppelin, яко. Много яко. Имат бъдеще тия момчета, но не в тъпата ни родина.

W.A.S.P. откриха експлозивно с On Your Knees, продължиха с I Don`t Need A Doctor  и куфежът стана тотален. Вълко ми се мяташе на раменете, за целия концерт го свалих да седне само три пъти. Морските пехотинци да ми ядат ботушите – два часа да държиш на конче 30 кила куфеещо хлапе, върху хлъзгав от бира под и пияни добичета наоколо, блъскащи се в теб.

Най-яко се размазах на Chainsaw Charlie – това определено е концертно парче. Свят ми се зави направо.

От баладите не помня коя точно изсвириха, но не беше Sleeping in Fire, нея не чухме. От новия албум изсвириха Crazy и Babylon`s Burning. Не можеше да се мине без I Wanna Be Somebody – нашата половина надви другата половина по викане. Те твърдят същото, между впрочем.

Закриха концерта с Blind In Texas. Не ми се искаше да свършва…

Малкото снимки, които направих, са много лошо качество, но със сапунерка – толкова. Все пак са автентични снимки от събитието. Вкарах ги в новия Календар 2010 W.A.S.P. отстрани.

Enjoy

M-)

Intro and Runaway Train

Dirty Deeds Done Dirt Cheap

Hells Bells

Hells Bells (again)

Highway To Hell

TNT (AND DYNAMITE)

The Jack

Angus Strip

The Jack (again)

Thunderstruck

Angus – Guitars

Thunderstruck

Hell Ain`t No Bad Place To Be

Let There Be Rock

Whole Lotta Rosie

For Those About To Rock

Ходенето до Атина за концерта на AC/DC беше осъществяване на две мечти – да видим великата група и Акропола на живо. Видяхме ги и едва не умряхме.

На концерта и след концерта…абе я да разказвам както се полага…

Значи…

Купих билетите още в началото на април. Точно за Атина, към Белград нямам никакъв интерес, да ме прощават братята сърби. Купих и четири чисто нови гуми на фиатката, защото пукнах предна лява в една дупка по пътя край Челопеч и ми останаха три стари и една нова.

Преди да тръгнем на път, направих всевъзможни застраховки, зелени карти, резервации в хотели и каквото още се сетих. Четох по форуми, питах по форуми какво трябва и какво не трябва. Говорих и с приятели. Всички казваха “Няма страшно, Гърция е европейска държава, всичко ще е ОК, не се притеснявай”.

Трябва да ти кажа, че мразя да карам кола, точно толкова, колкото мразя да говоря по телефон. Освен това имам навика да се губя много ефективно, когато тръгна на път. Не е било да тръгнем някъде на екскурзия с колата и да не се загубя. Предвид почти двете хиляди километра до Атина и обратно, по разписание трябваше да се загубя най-малко десет пъти. Питаш защо тръгнах с кола ли?

Заради Вълко. Той не може да ходи, а исках да пътуваме независимо, да мога да натоваря инвалидната количка и предостатъчно багаж, да спираме където и когато ни хрумне и да си слушаме музика, каквато ни харесва в колата.

По програма трябваше да тръгнем сутринта на 27-ми май около осем, да минем първо през Солун (или Тесалоники, както го наричат гърците и както ще го наричам и аз по-нататък), да го поразгледаме за два-три часа и да продължим надолу към Катерини, където да останем за първа нощувка. Катерини е горе-долу на средата на пътя.

Поради причини и навици потеглихме не в осем, а в единадесет сутринта. Преди да запаля колата се прекръстих и се помолих Бог да ни пази.
Карах си нормално, без да бързам. На онова тъпо място след Драгичево успях да уцеля правилния път и не забих към Перник, както стана предния път, като ходихме до Мелник. Едно загубване минус дотук. Спряхме в Кресненското дефиле на едни ханчета да обядваме.

На границата с Гърция бяхме в три следобед, минахме за по-малко от една цигара време. Реших, че ще се забавим твърде много, ако спираме в Тесалоники и последвах табелите Атина/Катерини. Хубави пътища в по-голямата си част, особено магистралата. От двете страни на пътя имаше цъфнали огромни олеандри, великолепна гледка. Билбордове край пътищата нямаше никакви, за разлика от нашите, които приличат на вестник “Седмична поща”. Успях да уцеля правилния изход от магистралата и се озовахме в самото Катерини около шест вечерта. Спрях да питам как да стигнем до хотела. Човекът беше силно мургав, не говореше английски, но предложи да се разберем на руски или полски, руският му беше чудесен. Упъти ни и без проблем стигнахме до така наречения Олимпийски Бряг, на гръцки – Олимпиако Акти. Там пак заразпитвах къде е хотелчето, но за щастие по телефона ми звънна собственикът и се уговорихме да ни посрещне.

Катерини

Хотелът се казва Ikia Apollon – сайтът му е www.ikia-apollon.gr. Много чисто, много широко и светло място. Стая за трима с кухненски ъгъл, хладилник, приятна тераса и гръцка телевизия – 40 евро нощувка. За стаята, не на човек. Закуска не е включена.

Вечерта излязохме на разходка покрай брега.

Тротоарите в Олимпиако Акти бяха скосени в краищата, така че количката минаваше без проблем. По пясъка вървеше малко по-трудно, но я избутах до водата.
Седнахме в едно от крайбрежните кафенета да погледаме как се свечерява над морето.

Гръцката бира “Mythos” не е лоша, макар че е малко сладникава за моя вкус. Сладоледът във форма на резен пъпеш с парченца пъпеш върху захаросана кора от пъпеш беше чудесен, също и плодово-сладоледеният коктейл с ягоди, наречен просто “Red”. Сметка – 17 евро.

На търговската им уличка се заровихме в едни тениски да търсим нещо по нашия вкус, но освен отявления комерц Бон Джоуви и Металика избор нямаше никакъв. Вълко хареса една тениска с бял вълк на нея, но беше огромна и щеше да му стои като рокля, така че се отказахме. Прибрахме се в хотела и заспахме блажено.

На сутринта Вълко замрънка, че много иска тениската с вълка и отидохме да я купим, но магазинчето все още не беше отворило – десет сутринта. Обещах му на връщане да я вземем и потеглихме за Атина – 450 километра път.

Трябва да знаеш, че за разлика от нашата магистрала София-Пловдив, където има бензиностанции и заведенийца на всеки пет километра, по гръцките магистрали няма нищо. Караш час, два часа, сто километра, двеста и няма нищо. Само прав път. Зареждай бензин догоре, ако отиваш натам. По-често се срещат пунктове за пътни такси, отколкото бензиностанции – пет или шест пункта, на всеки искат по две евро и центове. Няма проблем с дребните, дори когато им дадеш сто евро банкнота, връщат без да мрънкат. В едната посока пътни такси се събират общо около 15 евро или малко повече, не ги смятах точно.
Максималната разрешена скорост е 130 км/ч, но много рядко някой караше с повече, предимно софиянци. Аз поддържах 120 и нямах никакъв проблем.

Атина

Към пет следобед навлязохме постепенно в Атина. На предното стъкло ми се привидя съвсем ясно изписано огненозелено “ПАНИКЬОСАЙ СЕ!” и аз съвестно се паникьосах. Осем ленти коли в едната посока, детелини, завъртулки и табели на гръцки. Карах само направо и в един момент по някаква случайност се озовахме в центъра на града, на площад “Омония”. Там не са взривявали мавзолеи, нито пък имат сини зони пред църквите, така че буквално няма къде да спреш, за паркиране да не говорим. Питах един таксиджия къде да се денем и той ми показа малка табелчица “Паркинг”, завъртях по едни тесни улички и успях да го намеря – подземен платен охраняем паркинг. Човекът от будката каза, че мога да оставя колата за цялата нощ, струвало около петнадесет евро. Свалих количката и раничката на Вълко, оставих на охраната фиатката заедно с ключовете, дадоха ми квитанцийка и се гмурнахме в дълбокото на Атината.

Според любезния момък от паркинга (перфектен английски) най-добрият начин да стигнем до Олимпийския Стадион беше метрото. то се намираше на около двеста метра от нас, завиваш зад ъгъла и пресичаш. Има работещи асансьори за инвалиди, не се наложи да се тътрим по стълби нагоре-надолу. Вътре в метростанцията случайно ни заговори българин, моряк, много любезно момче. Каза ни винаги да се обръщаме към охраната на метрото за съдействие, но не се наложи да ги търсим – при нас дойдоха униформени мъж и жена, отведоха ни до точния перон и се погрижиха да се качим в иначе претъпканото влакче. Вътре във влакчето ме заговориха неколцина метъли, очевидно тръгнали и те на концерта – оказаха се американски гърци. Много учтиви, добри момчета. Забелязвайки очевидната ми паника, едното от тях ми каза “Не се плаши от нищо. Ако случайно имаш проблем, обърни се към някой полицай. Ще ти помогне, гаранция!”. Надявах се да не ми се налага да разбера има ли гаранция или не.

Концертът

Олимпийският стадион е нещо голямо. Нещо огромно. Олимпийско по размери и при това много красиво. Влязохме към шест и половина, до концерта имаше доста време.  Купих на Вълко оригинална тениска с надпис от турнето – 15 евро. Беше му по мярка. Продаваха и сандвичи, минерални води, бири, най-различни дрънкулки, включително и пластмасови светещи рогца с батерийка. Рогца не му купих, макар че помрънка, но не настойчиво.
Седнахме в края на реда, до пътеката, Вълко седеше на количката до мен.

Към осем часа излезе подгряващата група.

Прилично свиреха момчетата, но не разбрах нито кои са, нито за какво се борят. Може би ги очаква голямо бъдеще, а може би – не.

Мръкна се. Стадионът вече се напълни докрай, аз едва издържах да не припадна от изтощение и от нерви. Притеснявах се за всичко, което ми дойде наум, включително опитвах да се сетя и за неща, които никога не биха ми дошли наум. Не се сетих точно за това, което щеше да се случи…

Стадионът се разтресе…

Не, не от земетресение. Тонколони, съперничещи на оборудването на “Бедствен район”, забоботиха на пълна мощност. Блеснаха прожекторите и видеостените. Runaway Train връхлетя върху нас заедно с древната група от края на миналия век…

Край нас имаше хора, за които никога не бихте предположили, че ще подскачат и ще си тръскат главите, или пък че ще си накичат светещи пластмасови рогца върху плешивите темета. Имаше и деца, които още не са тръгнали на училище.

Бяхме се събрали няколко поколения в няколко ноти…

Съжалявам за размазаните снимки – стадионът вибрираше. Аз също.

AC/DC – For Those About To Rock

Това беше краят. Стадионът замалко не се разцепи.

Ужасявах се при мисълта как ще се изнесат всички тези десетки хиляди хора от стадиона, как ние ще успеем да си пробием път и как ще се доберем до центъра. Паниката за пореден път беше напразна – никакво блъскане, никакво тичане. Метрото работеше (беше след полунощ – не знам дали заради концерта, но влакчета имаше),  успяхме да се качим без проблем – металистите са учтиви хора и ни правеха място. Слязохме на “Омония” към един часа.

Имах някаква непотвърдена резервация за хотел “Президент”, но той е доста далеч от центъра и не ми се искаше да рискувам с такси до там и да се окаже, че не могат да ни приемат. На двеста метра от нас имаше два хотела и още в първия (хотел “Ilion”) ни приеха – стая за 75 евро с включена закуска, съвсем прилична, даже имаше тераска към главната улица. Отсреща на улицата беше Управлението на Общинската полиция. Спахме чудесно.

Акрополът

Напуснахме хотела около девет, без да закусваме – така и не разбрах дали портокаловият сок е отвратителен, както бяха писали в някакви ревюта недоволни туристи. С метрото на три спирки стигнахме в подножието на Акропола. Гледах го отдолу на какви непристъпни скали е кацнал и свят ми се зави като си помислих, че ще трябва да се катерим по стълби и урви с количката и с Вълко. Нищо такова…

Входът за инвалиди и придружителите им е безплатен, има специално оборудвана платформичка и асансьор, който те качва директно горе на върха.

Отгоре гледката е зашеметяваща. Слънцето е опустошаващо. Щракнахме си няколко снимки, наляхме си студена вода, течаща безплатно от импровизирана чешмичка и се смъкнахме отново долу с асансьора.
В тревата покрай скалите кореняк атинянин кротко пасеше грамофончета.

Изядохме по един сандвич от караваната край входа, аз въздъхнах облекчено, че всичко по програмата е изпълнено, сега остава само да идем до паркинга, да се качим на фиатката и да отпрашим обратно към България. Закачих си чантата на дръжката на количката и се метнахме на метрото. Учтиви хора, както винаги, слязохме на “Омония”, в асансьора за инвалиди с нас влязоха един мъж и три мургави жени. О, боже, позачудих се  защо здрави хора се пъхат в този асансьор, но не вървеше да им правя забележка, може да им е лошо от жегата или друго. Откъде да знам, че са били…

Излизаме от асансьора, поглеждам към дръжката на количката машинално и кръвта ми се качва в главата…

Чантата ми с всички документи и паспорти я няма!

Оглеждам се да не е паднала, не, няма я, изпадам в дълбок ужас и в главата ми прозвучава гласът на оня грък-металист “Ако имаш проблем, потърси полицията незабавно. Ще ти помогнат!”

Моментално отиваме до помещението на охраната в метрото, почти нечленоразделно обяснявам, че ми няма чантата с документите и парите, че изглежда така и така (късмет, че е доста характерна) и моля да ми помогнат. Офицерът веднага завъртя разни телефони, даде някакви заповеди по радиостанцията и каза да отидем в полицията – тя е съвсем наблизо, на стотина метра. Знаех я много добре къде е, нали срещу нея спахме. Отърчахме дотам, разказах и на дежурния полицай какво е станало, той също развъртя телефони. Сетих се, че в чантата ми са и всички документи на фиатката, заедно с квитанцията от паркинга, така че има реална опасност да ми вземат и колата. Хукнах натам – за щастие паркингът е от другата страна на площада, казах на момчето, че каквото и да става, който и да дойде и каквото и да говори, да не му дава колата, той обеща да я пази и пак се върнах обратно в полицията.

Завъртях телефон и до България на близки, да задвижим нататък процедурата, която е Отиване до българското посолство и вадене на временни документи.
В полицията нямахме повече работа за момента, трябваше да гоним такси и по най-бързия начин да стигнем до посолството, че работели само до два и половина. Едно момиче, което стоеше при полицая в управлението и дейно въртеше телефони заедно с него, ми пъхна десет евро за такси в ръката. Там на пейката имаше и някакъв стар човек с бяла брада, приличен на пророк, който ми се усмихна и се прекръсти. Прекръстих се и аз и призовах Агия Панагия на помощ.

Такситата не искат да ни вземат…

Само като видят количката и отказват. Махам като откачена на всички автомобили, не само на такситата, накрая едно спира. Макар че се намръщи, разглобихме количката, сложихме я в багажника и потеглихме към посолството. Шофьорът говореше приличен английски и поомекна, като разбра какво е станало.  Повече от час се тътрихме в тоя ад, пред който и софийския изглежда студен. Треперех колко ли ще излезе това такси (за софийското знам), и представи си – само десет евро и половина. Шофьорът взе десетте евро, които ми беше дало онова момиче от полицейското и махна с ръка.

В посолството ни чакаха, макар че минаваше три часа. Дадоха ми хартии да попълвам, дадоха и по чаша вода да пийнем.
Пиша по хартиите, премрежва ми се погледът, идва ми да припадна, но не може.

Звънва ми телефонът. Непознат гръцки номер. Някакъв мъж отсреща говори бързо на гръцки, помолих за английски. Човекът каза, че е от полицейското управление в Кипсели и че чантата ми заедно със съдържанието й е при тях и да отида да си ги взема.

Не мога да повярвам. Давам телефона на един от посолството и го моля да позвъни там и да се увери, че това е полицията и че не ни гласят някакъв капан.

Да, наистина е полицията, наистина са намерили чантата ми и документите.

Има бог.

Потегляме обратно към центъра с друго такси, след още час стигаме до полицейското в Кипсели.
Трима млади хора – двама мъже и едно момиче, офицери от това управление, ме посрещат любезно и питат дали тези неща са мои. Да, мои са, но как са успели да ги намерят?

Усмихнаха се и казаха, че са заловили крадците малко след като съм вдигнала пожара.

Цялото съдържание на чантата ми беше изсипано на една маса и внимателно разгледано. Бяха любезни, но искаха да знаят кое какво е, включително и какво имам във фотоапарата (не се и съмнявам, че го бяха прегледали предварително). Изредих им снимките буквално в реда, по който са снимани, те кимнаха още по средата и оттам нататък нямаше съмнение, че това наистина са моите неща.
Документите си бяха всичките непокътнати, парите – също.
Попитаха всичко ли е налице, аз пак зарових в хартиите, да, всичко е тук, аааааааа, момент….една флашка липсва, но това не е проблем. Единият от офицерите се ухили и попита “Да не е една такава кафява, кожена, с много, много музика в нея?”, аз възторжено викам “Да, да, вътре имам всичко на ейсидиси и още много рок”.
Отиде в другата стая и я донесе. На устата ми беше да му кажа, че ако иска, може да си изкопира цялата музика от нея, но се сетих, че като нищо може любезно да ме арестуват за пиратство.

Върнаха ми всичко и попитаха дали бих желала да погледна през едно прозорче едни хора, дали съм ги виждала някъде. Погледнах и видях онези, които се качиха с нас в асансьора на метрото. Един гнусен дебелак и две мургавелки. Румънски цигани. Те са, без съмнение. Третата липсва. С дебели полицейски досиета, професионалисти. Не сме имали никакъв шанс срещу тях.

Подписах някакви документи на гръцки, прегърнахме се с полицаите, засипах ги с благодарности, предложих да направя дарение за полицията, те категорично отказаха и се разделихме.

Полицейското в Кипсели е на около тридесет минути пеш от “Омония”, но аз категорично не исках да се качвам на никакъв градски транспорт повече и отпрашихме надолу пеш. Седнахме в едно кафене, поръчах на Вълко сандвич и фреш от портокал, за мен кафе еспресо (две евро и половина, майната му), още едно еспресо веднага след първото, сервитьорът се поусмихна.

Пътьом взех два пакета бонбони (нямат бонбони в кутии) – един за охраната в метрото и един за общинското полицейско, откъдето минах, за да върна на онова момиче десетте евро за таксито.

На паркинга момчето се зарадва, като разбра, че всичко е наред, даже и квитанцията за колата е у мен. Каза, че са идвали от полицията, показали му снимка на циганите, той ги познал, че са идвали и те, но не са поискали колата, вероятно защото имало много хора.

Били сме на косъм.

Осем вечерта е. Товарим се на фиатката. Опитвам се да звънна в Катерини в хотела, да кажа, че ще закъснеем много, но батерията свършва. Не успявам да се свържа. Трябва да имам зарядно и за кола, да му се не види телефона.

С много питане и без нито едно губене успяваме да излезем от Атина към девет вечерта по пътя, наречен Атики Одос.

По магистралата стъпих на газта, 130, не повече, за да не видя полицията в друга светлина, без да спирам никъде, освен на пунктовете за пътни такси. Голяма част от магистралите им са осветени нощно време, тия пътни такси не ги даваш просто ей-така.

В три посреднощ бяхме в Катерини пред хотела. Нямам телефон да звънна, а хотелиерът не спи там, той си спи у тях някъде си. Повъртяхме се, повъртяхме, тръгнахме да търсим друг хотел. Повечето спят трети сън. До морето един не спеше – хотел “Платон”, имаше и свободна стая за 60 евро. Слава богу.

Трупясахме се.

На другия ден пак стъпих на газта, никакво спиране до границата. От Кресна нататък ни посрещна страшен студ и пороен дъжд. Как само карат българските джигити в такова време, как изпреварват в слепи завои юнашки, ех, все едно карат летящи чинии. Аз плувах с не повече от 50 по реките, наричани пътища в по-сухите времена.

В София бяхме в пет вечерта.

Не знам дали ми е побеляла косата, още не смея да се погледна в огледалото.

Видяхме AC/DC и се върнахме от Ставромула Бета. С Божията помощ – живи.

М-)

Седмица преди концерта зарових из нета за квартира в Каварна. Всичко заето. Алтернатива се яви Кранево, което е на около 40 километра от Каварна. Резервирах една “боксониера” там за 50 лева на вечер.

В събота сутринта в 4 часа потеглихме за морето, за да стигнем възможно по-рано. В Кранево се озовахме следобед в четири.

Концертът на Manowar

Вечерта в осем влязохме в Каварна, където любезни пътни полицаи ни казаха да спрем където намерим, стига да не пречим на движението. Паркирах почти извън града, до табелата “Каварна“. Фрашкано навсякъде с хора, коли, мотори, не можеш да се разминеш.

Влязохме на стадиона в края на загряването от HolyHell. Чух нелошо изпълнение на Dream on (Aerosmith). Тълпи народ, пред сергиите за бира лисичи опашки, пред тоалетните – също. Имаше само един щанд за безалкохолно, с най-малката опашка. По тревата налягали метъли, смучат бира, на места се носеше мазна воня на марихуана.

Имаше щандове с оригинални сувенири на Manowar – тениски, нашивки, дори детски камиончета-играчки – копия на големите менъуорски камиони. Задължително беше да взема за Вълко една тениска – оказа се, че се разграбват страшно бързо и са останали само L-size. Разбира се, размерът нямаше никакво значение в случая и детето порасна най-малко десет сантиметра, след като му я облякох.

Вълко с фланелката на Manowar

В десет без десет вечерта обявиха началото на концерта и амбициозната идея да поставят рекорд на Гинес за най-дълъг концерт. Леко се притесних от това, но се надявах да не е повече от три часа. Уви…

Започнаха със сравнително бавни парчета, звукът беше добре, всичко беше хубаво. С Вълко успях да вляза до средата на стадиона, по-близо до сцената не можех да стигна. За снимки и дума да не става – сапунерката не хваща нищо от това разстояние. Надявам се някой ден да се сдобия с читав апарат + 300 мм. обектив, че да мога да снимам от пейките.

Концертът вървеше чудесно почти до полунощ, когато започнаха технически проблеми и взе да се губи звук много гадно – ту вокалът, ту някой друг заглъхваха от време на време. Към това се прибави и друг проблем – групата взе да губи идеалния синхрон, особено в бързите парчета. Предполагам, че се напиха (през цялото време пиеха бира на сцената, вероятно и по-твърди питиета). Joey DeMaio поднесе обичайните си изпълнения в стил “Полетът на бръмбара”, само че свиреше прекалено бързо и ги поомаза.

В един момент китарната импровизация премина в ужасно виене и микрофония, които едва не ми спукаха тъпанчетата. По-късно разбрах, че Джой скъсал струните на баса и демонстрирал как може да свири без струни. Според други Ерик Адамс свирел на две китари. При всички случаи беше Отвратително.

Отвратта придоби и други измерения – Ерик Адамс задрънка простотии от сорта “Искам да чукам всички български момичета, да изпия всичката бира и ракия” и прочее. Вълко разбира английски доста добре, така че трябваше да отговоря на въпросите му с “Абе напиха се като кучета”. Доповръща ми се от групата в този момент.

Исках да си тръгваме, но Вълко настояваше да стоим, докато не изсвирят оная боза “Короната и пръстенът” (никога не съм го харесвала това парче). Стана два часът, два и половина, не знам колко стана, егати, на чужд гръб и два рекорда на Гинес са малко…забравиха се.

Стигнаха най-после до финал – изпяха българския химн заедно със Софийската Филхармония. На български. Да се просълзиш от умиление просто…

След химна НАЙ-ПОСЛЕ изсвириха “Короната и пръстенът”, на фона на изключително красиви фойерверки – зарята ми хареса наистина. Получи се зрелищен финал и с облекчение си тръгнахме след четири часа и половина рекорд на Гинес. Не очаквах да продължат, но след това са свирили още половин час.

Това беше концерт, с който можеш да се фукаш на приятели “Бях на оня якия концерт на Manowar, дето поставиха рекорда, мноо яко, ааааааа, мноо яко”. Бих добавила – и отвратителен при това.

Концертът на Alice Cooper

Alice Cooper - Каварна 2008

На следващата вечер бяхме на концерта на Алис Купър. Чувствително по-малко публика, успяхме да се наместим на около десет метра вдясно от сцената и да видим отблизо наистина качествено шоу.

Свириха перфектно, без да се лигавят, без да говорят простотии, истинско удоволствие бяха и за гледане, и за слушане.

Зрелището беше впечатляващо, жалко, че не можах да наснимам всичко. Алис Купър смени десетина костюма, аксесоарите му бяха най-разнообразни – патерица, шпага, палка като на мажоретка и какво ли не още.

На една от песните размяташе някаква кукла в естествен ръст, би я, хвърля я, направо я попиля. След това по подобен начин се отнесе с жива танцьорка.

Alice Cooper - Каварна 2008. Алис с куклата

Alice Cooper - Каварна 2008. Алис с куклата

Alice Cooper - Каварна 2008. Алис с куклата

По едно време изкара на сцената една бебешка количка, повози я насам-натам, попя на бебето, после се ядоса, смлати го с един чук, наръга го с нож и го вдигна за ножа – брутално. Бебето беше кукла, разбира се.

Дойдоха някакви хора, омотаха го в усмирителна риза, а дано се укроти, той обаче продължи да пее и да се мята. Докараха една истинска бесилка на сцената, обесиха го.

След обесването изпя още две или три парчета (Poison беше едното) и с това свърши. Нямаше бис, не беше и нужно. Два часа прекрасен концерт, забележително шоу, никакви простотии. Alice Cooper ми спечели сърцето.

За третата вечер беше концерт на Slayer, но на тях не ходихме. Слушах ги в тийнейджърските си години, даже помня някои парчета от South Of Heaven. Сега бяхме изтощени и физически, и психически, щеше да ни дойде много.

Да може Цонко да покани догодина Rammstein и AC/DC, радостта ще е голяма.

М-)

Тръгнахме от София към десет сутринта. Магистрала “Хемус” беше почти празна. Времето – почти хубаво.

Към края на магистралата, малко преди да стигнем OMV, заплющя вълнуваща градушка, за щастие – дребна. Пихме кафе на Коритна. там правят ремонти някакви или строят нещо, та не можахме да се потопим напълно в природата, само до колянце нагазихме. От там до Ловеч валя поне пет пъти, едва виждах накъде карам. Като спряхме в Ловеч, не валеше. Заваля на Покрития мост, ама така заваля, че направо се упанишади. Седим по средата, а то вали и от двете страни. Кеф.

Прецапахме до една кръчмица, дето преди бяхме ходили, “При войводите”. Навсякъде пълно с народ, метъли връз рокери, седят, пият бира и други безалкохолни напитки. В кръчмицата седнахме, ай ся да ядем, кво ше ядем…кухнята не приема поръчки. Всичко изядено още в един часа на обяд. Срамота. Преместихме се от “Войводите” в друго културно средище – “Галерията”. Там имаше какво да се яде, подкрепихме се.

Към шест и половина-седем отидохме на площада, концертът започна някъде там. Подгряваща група – Соларис. Добре забиваха момчетата, имат си свой стил.

Като взе да притъмнява, Соларис слязоха от сцената, зачакахме да се появят WASP. В паузата по тонколоните се чуваше как някаква жена нарича някого “Простак”. Ама много пъти. Възмутих се как може да допуснат лични скандали в ефир, а то не било такова…било реклама на Първа Инвестиционна Банка за някакви карти с чип, дето били по-сигурни от презерватив.

Притъмня съвсем и WASP излязоха на сцената. Тълпата се вплътни чувствително. ние бяхме на около десет метра от сцената, зад някакви двуметрови създания с еднометрови коси. Почти нищо не виждахме. Ама чувахме, и то какво чувахмеееее…най-добрите парчета на една от най-добрите групи, свирили някога на тази земя. Публиката знаеше текстовете на почти всички песни и пееха заедно с групата. Жестоко. Sleeping In Fire – не съм мечтала дори да го чуя на живо. Направо се вкамених, а солото ме разсипа.

Изсвириха I Wanna Be Somebody по-бясно и от най-бесните демони. Публиката направо пощуря. На припева Блеки раздели публиката на две половини и се надвиквахме помежду си. Нашата половина (дясната) убедително надвика лявата. Някой хвърли пълна двулитрова бутилка бира напосоки в тълпата. Падна на метъл от мен. Блеки каза “Гуд найт” и концертът свърши. Свърши ли? Неееее….

Пушим цигара, викаме “Още, Още”, “W A S P” и каквото ни дойде наум, от тонколоните се чува “Простак, простак”, пушим втора цигара, мисля си – това беше. Не било обаче… било средата на концерта.

Отново излязоха и ни доразбиха. За довиждане Блеки каза, че сме били най-яката публика на света и щели да дойдат пак. Не се и съмнявам…като нищо ще си купят къщи в Ловеч, освен в Каварна.

Пускам малко снимки, направени със сапунерката. Сори, че толкова може…пак че нещо излезе.

Цъкни да чуеш концертно изпълнение на I Wanna Be Somebody